За да обясня каква дата е 1 октомври за силистренци, ще трябва да започна от другаде…

1912 г., предстои Балканската война. В продължение на 34 години България последователно и неотклонно се готви за открит сблъсък с Османската империя. Война, която трябва да доведе до окончателното освобождение на българския народ и неговото обединение в една държава. В Силистра се попълват 31-ви полк и 44-и полуполк.

„От града се чуваше голям шум от музика, която свири химна “Шуми Марица”, придружен с “Ура” от окръжающия народ…. Казармите и улиците на града пъшкат от народ… Продължават да идват още войници, придружени с изпращачи жени, старци и деца.”

На 24 септември 1912 г. войниците потеглят на юг. Включени са в състава на III българска армия, като 31-ви полк има за задача да осигурява връзката с I армия в течение на готвеното настъпление.

Границата е премината на 6 октомври. Следват тежки сражения през цяла Одринска Тракия до последната турска отбрана при Чаталджа, на около 30 км от столицата Цариград.

Още в края на октомври холерата започва да взема жертви. През ноември материалното осигуряване се влошава все повече. Налага се 31-ви полк да бъде изтеглен от фронта. За да бъде овладяна епидемията, войниците биват настанени в отдалечен лагер. А нуждите на всепоглъщащия фронт ги заставят да търпят изолация в глад и студ. Носят им най-необходимото през 2 дни и при хубаво време.

Идва февруари 1913 г. До лагера все по-често стигат тревожните новини за териториални претенции на Румъния към България. Петър Жечев записва в дневника си: „Горкият 31 полк. Като че ли той е обречен на смърт, за да не влезе в румънски ръце заедно със Силистра…”

Стига се до явно недоволство.

„Силистренци – войници и офицери имахме събрание, за да се обмисли въпроса, какво да се направи преди да се окупира Силистра от румънците. Избра се комисия с мандат да приготви нещо като протест, изпратен до правителството и отворено писмо до гражданите на Силистра, за да ни изискат по-скоро от тук, та заедно да обмислим, обсъждаме и действуваме за положението си.”

Войниците се готвят да потеглят самоволно към домовете си. Военното командване взема мерки за овладяване на бунта. На всички е даден отпуск. Мнозина обаче вече усещат какво означава това: „Чудя се да се радвам ли на този отпуск, който означава изгубването на Силистра за България…“

Силистренци още не са стигнали до дома си, когато там вече заседава международна комисия, чертаеща нова граница между Румъния и България. Тягостта е всепроникваща: „Мир няма, Силистра дадена…“

Станка Георгиева прави отличителна равносметка: „Има ли нещо по-жестоко от този жребий, който отсъжда Съдбата на силистренци от 31-ви полк? Отиват да освобождават поробени, а тяхното родно място изпада в робство. Всички ония които се връщат в Силистра във военни увиформи, са навързани с въжети и синжири и хвърлени в Дунава от румънците. Други дори не са допуснати да влязат в града, а са посрешнати със стрелба от румънската гранична стража. И до днес, след 100 години, тези хора се водят безследно изчезнали.“

Старите силистренци запомнят сетнешните години като „Първата Румъния“. Следват още „Втората България“, „Втората Румъния“ и… 1 октомври 1940 г.! Денят, в който Силистра е окончателно освободена.

Тези времена не са толкова далечни, колкото ни се струва. Делят ни по-малко от 80 години. Моят дядо е роден „по румънско“. И сега имам роднини отвъд границата. За мен днес е празник, за тях – не…

Източник : Велислав Христов