А ако позволим на децата да гласуват?

ИМА НЕЩА, в които не вярвам. Колко жалко за вечно готовите за дебат – не обичам и да споря с тях.

Вярвам, че понякога е хубаво да приемеш нещата такива, каквито са, без да сменяш мнението си на всеки шест месеца. Може да е праволинейно, ще кажете вие, закостенял пън – ще провикнат други, не дай боже “десен капиталист, враг на социалното равноправие”, но това е положението. Мога само да оплача сладкодумните либерално настроени демократи, вечно лутащи се от едно решение в друго, които по-скоро приличат на любимото ми буриданово магаре. Поставено на еднакво разстояние между два наръча сено, то просто си умряло от глад – че кой наръч да избере, мамка му?

Тъй като идват избори, хрумват ми изборни неща, в които не вярвам. Едно от нещата, сега си спомних, е мажоритарният вот. Друго чедо на демокрацията, в което не вярвам, е референдумът. Понякога сълзи от щастие потичат по лицето ми, като прочета някоя патетика за мажоритарния вот или за референдума, или за други върхове на демокрацията. Приличат ми на донкихотовщина – толкова смели хора има, които вярват в тъй неосъществими идеали. Да не говорим, че в исторически аспект в повечето референдуми хората избират грешното решение, а после съжаляват за това. Така и с мажоритарната система – погледната отдалече, тя изглежда невинна и добра, но всъщност е една избирателна Кармен – уж хубава и вярна, но винаги готова да ти обърне гръб, без да й мигне окото. Ей така – щрак, и ще обикне друг, докато ти бършеш сълзите си. Но да не задълбаваме в темата, избори идват все пак, в партийните централи речите вече завършват с призива “Картаген трябва да бъде разрушен”, като на мястото на Картаген – както си му е редът – се поставя името на актуалния политически враг.

И да, Картаген може да бъде разрушен заедно с дребнотемието, безумния дневен ред на държавата, флашките, посредствеността, неграмотността, безпътието и всички други малки и големи неща, които вбесяват мен, теб и съседа отсреща. Но политическата победа на тези, които наистина трябва да победят, не идва през идейни замисли как да омаскарим противника, как да регистрираме ракията, за да се харесаме на Пенчо от село и т.н.

Има един далеч по-хитър начин, за който едни са се сетили, други – не. Дами и господа политици, разрешете на децата да гласуват, толкова е просто.

Течащото в момента преброяване ще покаже, че средната възраст на гласоподавателите в страната е твърде висока. Тоест закони, избор на министри, здравна реформа, цена на хляба – все важни неща – ще бъдат решавани след пуснати бюлетини предимно от вашите баби и дядовци. Какво ще стане обаче, ако позволим на децата да гласуват, а самото решение – естествено, не мигайте с вежди и не тропайте по масата – бъде взето от родителите.

Груб прочит на данните на НСИ показва, че децата до 18 г. са почти милион и половина. Тоест досега сме пренебрегвали вота на милион и половина неработещи българи (само защото са млади), но сме толерирали вота на също толкова неработещи българи (само защото са стари)? Така ли? И двете съсловия се издържат от едно работещо съсловие, което би трябвало да има малко повечко права, не смятате ли? Накратко – децата трябва да гласуват по някои твърде прости причини, все икономически обосновани, разработени умело от японския учен Рейко Аоки. Ето идеите в концентриран вариант:

а) Разпределението на доходите между поколенията e очевидно във възходяща (към възрастните) и низходяща (деца) посока; в този смисъл правото на вот на възрастните може да бъде пренесено и към децата до 18-годишна възраст.

б) Преди време е погледнато революционно и на правото на жените да гласуват, защо сега да не стане това и с децата.

в) Не е нормално работещи здраво родители, с повече от две деца, да ги хранят , но да не гласуват вместо тях. Тези родители имат особено значение за икономиката и е редно да получават шанс да пуснат по още една бюлетина за всяко от своите деца.

г) Не е справедливо децата да разчитат за всичко на родителите си, а самите родители да нямат право да решават бъдещето им и чрез гласуване от тяхно име

Всеки политик в предизборните си слова към симпатизантите си обявява какво ще направи “за децата на България”. Но каквото и да обещае, самите деца не могат да направят нищо, за да го изберат, защото нямат право да гласуват.

Само помислете какво представлява едно 5-членно семейство. То пътува в голяма кола, отзад е весело, най-малкото е още с памперси, голямото гледа Джъстин Бийбър и след малко ще влезе в пубертета. Въобще щастливо семейство, което иска да остане и работи в тази страна, но няма никакво право да избира своите управляващи. Знам, че всичко това е ужасно нереалистично, но пък, съгласете се, че подобно развитие на събитията би преобразило тотално предизборния съспенс? Всичко ще започне да прилича на спортно състезание, където напрежението и нервите са изопнати до краен предел. Тръпката е голяма, фаворитите не са ясни до последно, а истинският печеливш са децата.

Константин Вълков, в-к “24 часа”